Генка Богданова
Поспри, почини си, старо момиче!
На тази възраст нима ти прилича,
да обяздваш ветрове полудели,
люлки да връзваш на облаци бели?
Още крадеш светлина от луната,
правиш магии добри от словата,
златен прашец от звездите събираш,
и биле за болки сърдечни намираш.
С думи красиви, и рими звънливи,
за души голи, за дните им сиви,
вълшебна, шарена дреха плетеш.
Не е ли време за почивка да спреш?
Тъй дълго сънува сънища цветни,
летя след мечти и копнежи заветни.
Не си ли вече с душа уморена?
Сърцето бие ли тъй вдъхновено?
На разум са неподвластни душите.
Духът ми волен до края ще скита.
Над сърцето няма времето власт,
щом дишам ще пиша, ще пея аз!